Моят път

Моят път

 Спомням си много ясно денят, в който за първи път видях дете с аутизъм. Беше топъл юлски понеделник, моят първи ден като доброволец в група в детска градина за деца с различни увреждания. От тогава минаха повече от 15 години, но спомените ми са все още ярки.

Аз на 25, успешно завършила специална педагогика и в началото на магистърската си програма по детско-юношеска психология, уверена в знанията си, готова да помагам – каква чудесна възможност хем да запълня летния месец с нещо смислено, хем да натрупам стаж. Още онзи първи ден разбрах, че нагласите и очакванията ми с това, което ще се сблъскам са били наивни. Сблъсках се с чудовище. Аутизмът е Чудовище. Агресивно, непредсказуемо чудовище, което те разпада на парчета, обезсмисля опитите ти да го усмириш и укротиш, напада те и още по-лошо – не те иска, иска да те няма. Така видях аутизмът на К. – първото дете с аутизъм, което срещнах. А К. беше (и предполагам все още е) прекрасен! Не можех да си обясня как е възможно това крехко и симпатично момче, без видими физически увреждания, да изпада в такива яростни кризи, които да застрашават неговата безопасност и тази на околните.

Аутизмът ме парализира, хвана ме за гърлото и без да ме докосва ме затръшна с все сила в стената. К. се успокои след известно време, но не и аз. В продължение на един месец, колкото траеше доброволческата програма, всеки ден имах срещи с Чудовището и с неговите различни лица, a то все така с лекота ме смачкваше. Бях безсилна и разбрах, че всъщност нищо не знам, не съм подготвена и не мога да помогна на тези деца. Натрупаният опит от стажове към университета, въобще не ми помогна при срещите с децата с аутизъм. Сякаш бяха много по-различни и само да ги обичаш и подкрепяш, не стигаше – те не се променяха поради моята любов, ежедневието им не ставаше по-леко, нито за тях, нито за семействата им. Имаха нужда от нещо повече, нещо което не знаех какво е.

Лятото свърши, продължих с лекциите и взех решение да работя с хора от аутистичния спектър, а не с глухи, за каквито всъщност бях подготвена в бакалавърската си програма. Предложиха ми позиция в дневен център, която бързо приех и така започна професионалният ми път.

Няколко години опитвах да постигам резултати, но някак не се получаваше – или постиженията бяха случайни, без да мога да ги повторя и надградя или бяха твърде малки, за да са забележими. Трудно ми беше да давам обратна връзка на родителите, притеснявах се, че не се справям и не мога да ги зарадвам. Започнах да търся обучения и курсове, фокусирани към децата от спектъра и много бързо България отесня, тъй като тогава нямаше почти нищо на български език, а дори и да имаше, то не беше на професионалното ниво, което очаквах. Насочих се към информация на английски и така, заедно с колегите ми преминахме през редица обучения: Floor time, TEACCH, PECS и др. Всичко това ми даде знания, но продължаваше да ми липсва цялостен подход, който да използвам в работата си.

Непрекъснато търсих и проучвах курсове, програми и обучения. Недостижимо оставаше само АВА… И досега АВА не се преподава в България и няма как да получиш сертификат тук. Единственият път за мен беше в англоезични държави или там, където се предлага на английски. Вече бях семейна и не в първа младост и да записвам тепърва ново образование, извън България на друг език ми се струваше плашещо и невъзможно, както финансово, така и логистично.

Започнах да членувам в различни американски АВА групи, за да чета съвети и информация за науката. Пост, който публикувах в една от тези групи, преобърна мисленето ми. Написах колко е тежко положението в България, как липсва професионална и ефективна услуга за децата и семействата им, как няма нито един АВА терапевт и т.н. Много хора ми отговориха, но си спомням коментарът на една по-директна дама: „Като няма нито един сертифициран АВА терапевт в България, ти стани първата, какво се оплакваш?“. Беше права, не можех да чакам някой да дойде наготово. Послушах я, така и направих – станах първата българка, която е сертифицирана и работи в България.

Отне ми 7 години, през 3, от които почти всеки месец пътувах извън държавата си, връщах се  и работих, за да събера пари за следващото заминаване. Освен теоретичната част, която трябва да се премине към акредитиран университет, е необходим и голям брой часове под супервизия. За мен това също беше предизвикателство, тъй като супервайзъри в България няма и сесиите се случваха онлайн с колеги извън страната. Финансовата част на всичко това дори няма да коментирам…

След събраните определен брой лекции и супервизии се подготвих за финалния изпит. Без него, няма как да получиш сертификат. Учих около 4 месеца, през които работих. Не можах да повярвам, че го взех от първия път! Аз, от България, без английският да ми е роден език, без да съм имала достъп до всичко това, което имат кандидати в държави с развити АВА услуги, успях да премина изключително труден изпит, на който около 40% се провалят и не продължават. Дълго време след поздравителния мейл от Борда, проверявах тревожно пощата си в очакване на съобщение за станала грешка 🙂 

В България вече има няколко сертифицирани колеги на различни нива, но това, което постигнах за мен си е подвиг. Заслужаваше си. Благодарна съм на всички, които бяха до мен по моя път!

Насоките и съветите в статията не заместват индивидуалните консултации, сесии и супервизии с обучен и сертифициран специалист.