Здравейте, аз съм Зорница Иванова
Дълго отлагах раждането на този сайт, въпреки че е заченат преди доста време вече...
Трябваха ми години обучение, множество преодолени трудности и стотици часове прилагане на знанията в практиката, за да дойдат желаните резултати с децата и родителите. Изминатият път ми даде увереност да споделя всичко, което знам и мога с Вас!
Разбрах един много важен урок – няма съвършенство в нищо, има желание за развитие, постигане на цели и професионализъм
През 2007г.
завърших бакалавърска степен „Специална педагогика: слухово-речева рехабилитация“ в Софийски Университет „Св. Климент Охридски“
През 2011г.
магистърска програма „Детско-юношеска и училищна психология“ в Софийски Университет „Св. Климент Охридски“
Продължих
като записах и завърших Аpplied Behavior Analysis към Association for Training in Neurodevelopment Monorodi, в Атина, Гърция.
През 2019г.
успешно преминах изпит и станах първата българка, практикуваща тук със сертификат ВСВА ®
Прилагам принципите
на науката АВА вече 7 години
Първоначално преминах RBT® обучение и изпит и работих дълго време под супервизия. Имам опит с десетки деца с разстройства и прояви от аутистичния спектър, натрупани в работата ми като част от екипа на център „Тацитус“ в София.
Интересите ми са в областта на ранната интервенция, вербалното поведение, справянето с проблемни поведения, работата в естествената среда на детето чрез включването на семейството, супервизирането и обучението на колеги, специалисти и родители в прилагането на АВА науката. Пътят ми дотук беше дълъг и труден, но всяка стъпка си заслужаваше.
Моето потапяне в океана на проблемното развитие и аутизма започна с участието ми като доброволец в детска градина и група за деца с трудности в развитието в един далечен топъл юни месец през 2008г. Там за първи път срещнах деца с разстройства от аутистичния спектър. Особено силно впечатление ми направи, ще го нарека Симо – прекрасно момче на 4-5 години, което през цялото време обикаляше в стаята с леглата за сън, ходеше на пръсти, издаваше неразбираеми звукове, гледаше и хапеше ръцете си. Персоналът в групата беше прекрасен – мил и загрижен за децата, но тъй като Симо имаше редица трудности, за да е в общата група, просто си съществуваше в спалното помещение, в което имаше голямо стъкло и учителите го наблюдаваха. Не можех да се примиря с факта, че няма как Симо да e като другите деца, отказвах да приема, че това е положението – така ще си съществува в неговия си вакуумен аквариум – без комуникация, без интеракция, без промяна и развитие. Не знаех какво и как да направя и за да успокоя сама себе си, реших, че може би така му е добре – всяко вмешателство от моя страна би го разстроило, разгневило и наранило още повече. Примирих се. Обаче отнесох спомена за Симо като детска тайна, която от време на време изплува. Мисля, че съм в тази сфера заради него, заради Симо – от тогава плуваме в един океан и често го спасявам от удавяне в мислите си.
